Батак

Алтин се загледа през прозореца. Бяха минали границата преди половин час. Не ѝ хареса, че отбиха от магистралата. И все пак не каза нищо.
- Знаеш, че можеш да свалиш хиджаба, нали? - рече Зора, загледана в пътя. - Вече сме извън Турция. Бащи ти няма как да те пипне.
Но тя не искаше. Тази вещ бе една от малкото, които не я свързваха със семейството ѝ. Зора ѝ го бе купила за седемнадесетия ѝ рожден ден. Той бе нещо повече за нея - свобода, право на собственост, нещо, което ѝ показва, че е личност.
- В Европа сме - продължи. - Тук да си забулен се приема като… признание, че си нищо. А и все ще срещнем някой  идиот.
Алтин не отговори. Това накара Зора да отбие.
Свали зелената наметка от главата ѝ и я уви около врата ѝ. Мюсюлманката не се съпротивляваше.
-Така е по-добре.
Но тя не слушаше. Бе се загледала в табелата на града.
-Батак… Не! - скри лицето си с длани. - Не и тук! Скоро ще започне!
Тя не искаше да започва. Тя не искаше да ги чува. Тя не искаше да са тук. Мъртъвците щяха да пищят. Думите им щяха да разкъсват душата ѝ. Тя искаше мир и тишина. Но нямаше да ги получи тук.
- Какво знаеш за историята? - попита приятелката ѝ. - За Батак.
Тя не знаеше почти нищо. Всичко научено бе от баща ѝ. А неговото мислене бе изостанало. Накрая рече:
- Раята е виновна.
Зора сложи ръка на рамото ѝ.
- Историята е игра на лъжи. И сега сме тук, за да ти покажа истината.
Колата потегли отново. Алтин се бе навела и се бе хванала за главата. Пушки гърмяха. Остриета пронизваха хора. Тя чуваше всеки писък, всеки стон.
Колата спря на бензиностанция.
- Не се бави - промърмори мюсюлманката.
Ръка удари прозореца. Остави кървав отпечатък и се плъзна надолу. Не беше истинско. Тя знаеше, че не беше истинско. Това обаче я накара да погледне заколението, което бе пред колата.
Не искаше да пищи. Нямаше да пищи. Сълзите сами се спуснаха по бузите ѝ. Разхлипа се. Усети остра болка в сърцето. Хвана китката си и стисна.
Те бяха виновни. Тя сами се бяха подредили в това положение. Десет човека паднаха под сабята. Тяхната кръв оцвети оръжието.
Kолата потегли. През цялото време плачеше.
Зора стисна ръката ѝ.
- Това ще боли. Ще ти оставя колкото време ти е нужно.
Алтин излезе от колата и бавно пристъпи към църквата. Пушките гърмяха. Хора бягаха по улиците.
Още от прага почувства наслоилата се болка. Пласт по пласт през десетилетията се бе натрупвал и всичко се впусна върху нея.
Приближи се до кладенеца. Нямаше нужда да чете. Усети емоцията, насъбрала се там - надежда. Дочу пукот от оръжия. И гласове. Множество гласове. Накрая видя и фигурите им. Жени, копаещи с ръце, търсещи вода за децата си.
Хвана ръката си. Майка ѝ бе готова да я продаде за колкото се може по-малко, само и само да се разкара от очите ѝ. Заплака отново.
Бавно продължи напред.
Застана до останките на обитателите. Последните им думи се впуснаха като хаос в главата ѝ.
Опита да се успокои. Прилагаше всички техники, които бе чувала. Вдишваше и издишваше. Мислеше за най-хубавите неща на Земята. Беше на поляната с цветя. Нищо не помогна.
Отвори очи и погледна в края на църквата. Там се бяха сгушили всички, докато вратите се тряскаха. Накрая някой се появи с факла в ръка:
- Това е единственото решение! Смърт или робство!
Алтин улови няколко погледа. Всички бяха изпълнени със страх. Следяха факлата.
Хората се самозапалваха един по един. Тичаха наляво-надясно с писъци, пълни с агония. Накрая цялата църква гореше. Тя усещаше всеки страх. Всяка болка. Всичко.
Едно момиченце стоеше там и гледаше огъня. Позна го. Майка му го бе заляла с вода, за да не може да изгори. И то стоеше в най-далечният край, плачейки. Алтин искаше да го прегърне, да му каже, че всичко е наред. Но не можеше.
Една обгоряна ръка хвана крака ѝ и я издърпа в огъня. Крещеше като луда. Плача отекваше в цялата църква.
Алтин затвори очи. Стисна ги силно. Концентрира се. Не искаше да става. И все пак ги отвори. Гледаше през нейния поглед.
През погледа на момичето. Почувства болката ѝ, страховете ѝ. Плачеше с нея. И изведнъж видя себе си. В детските очи, тя виждаше спасение.
Тя не искаше да гори - искаше да живее. Не разбираше войната. Тя бе невинна.
За миг пожара изчезна. Църквата беше отмиващият се спомен за болката. Реликва за поколенията.
Огледа се бавно. Усещаше сълзите по лицето си, но не ги избърса. Отиде и взе една свещ. Запали я и се помоли. Тя искаше болката да е само спомен, а саможертвата - да не е нужна отново. Вече имаше и цел - щеше да се бори за по-добър и светъл свят, независимо от цената.