Джейнъс

Не искаше сърцето му да бие в този ритъм. Беше твърде бърз, твърде бавен. Твърде истински.
Не трябваше да носи превръзки в момента. Не трябваше да има нищо друго на китките си освен дълбоки белези.
Трябваше да го е преживял.
И въпреки това от плата капеше червено.
Не знаеше защо го прави. Никога не е знаел. Но имаше нещо в кръвта, стичаща се от вените му, нещо в познатото усещане на болката.
Каквото и да беше, кожата му все свършваше разкъсана под острието.
Желанието да не покрие раната ставаше все по-съблазнително с всеки изминал път.
Идеята да задържи дъха си завинаги не му бе чужда. Бе искрена, мечтана.
Досега не се бе потапял под водата без мисълта да не изплува отново. Не си бе лягал вечер без надеждата да не се събуди отново. Искаше да получи последната си глътка въздух колкото се може по-скоро. Молеше се сълзите да мокрят лицето му за последно.
Това беше той. Джейнъс Грифин. Момчето, което искаше да умре, но нямаше смелостта да каже последното си сбогом със света.
В нощното небе танцуваха синьо-черни нюанси, бавно покривайки последните останали звезди.
Четиридесет и девет, четиридесет и осем, и седем...
Броеше светлинките, подаващи се иззад прозореца. Гледаше ги как падат една по една.
Бяха останали само четиридесет и три, когато тиха мелодия разцепи тишината в стаята му. Една падна, когато той вдигна телефона.
- Джей, трябва да поговорим.
Гласът беше познат, приятелски и все пак тонът режеше по-дълбоко и от стъкло.
- Еван? - отвърна момчето - Не трябва ли да спиш?
- Въпросът е, че ти - каза, наблягайки на последната дума - трябва да спиш, но не го правиш.
Той бе готов да каже всичко, само за да обърне картите в своя полза. Премисляше думите си, разглеждаше обстоятелствата - нищо.
- И не ми казвай, - продължи - че съм те събудил, защото и двамата знаем истината.
Момчето се насили да отговори. Устните му трепнеха, докато в главата му беше в каша.
- Не искам да го правя - довърши мисълта си Еван - но явно нямам избор.
Джейнъс повдигна тон:
- Можеш просто да ме оставиш - отвърна, внимавайки да не вдига твърде много шум.
- Да се хвърлиш от върха на някоя сграда? Не мисля така.
Това беше. Това беше единственото нещо, което не понасяше у приятеля си.
Той никога не бе посягал на живота си, никога не бе мислил в тази посока. Никога не бе искал да се предаде. Той просто грабеше с пълни шепи от живота.
И затова не разбираше. Не разбираше защо някой би избрал смъртта. Защо не би се изправил пред предизвикателствата, които живота му предлага.
И затова не разбираше приятелят си, който искаше да сложи край на всичко.
Но Джейнъс не би посмял да се убие. Не, той не скачаше от сгради, не провесваше въжета от тавана, не влизаше в опасните води, не насочваше дула към главата си. Просто си мечтаеше за деня, в който щеше да спре да диша.
Еван разбра, че скоро няма да получи отговор.
- Записах те в програма. Ще говориш с психолог всеки ден, дори няма да има нужда да я виждаш. Всичко ще става по телеф...
- Защо? - прекъсна го, настръхнал.
Знаеше как прозвуча гласът му. Слаб, прегракнал, пред сълзи. И дори да си беше истина, това бе последното, което някой от двамата трябваше да чуе в момента.
- Минаха колко? Три години? Казваше ми, че е само единичен случай. Казваше ми, че ще спреш. Но това, което аз виждам са рани, не белези. Това, което аз виждам, е как отказваш да излезеш от калта, в която си се набутал.
Джейнъс нямаше нужда да вижда приятеля си, за да знае какво прави. Стискаше първото нещо, което му е попаднало под ръка, докато то бавно се трошеше под пръстите му.
- Искам да ти помогна - продължи. - Искам да имаш причина да живееш. Искам да си щастлив - въздъхна. - Заслужаваш повече.
И така свършваше всеки техен спор. Някой от двамата се извиняваше, тихо, скрито зад думите си, а другият го приемаше с усмивка. Винаги е било така и винаги щеше да бъде.
Преди да усетят, ледът се разчупи. Разговорът им премина в сладка приказка, където никой не нагазваше в дълбоките води, никой не засягаше грешните теми, всички се преструваха на щастливи.
Когато телефонът съобщи за край на разговора, на небето бяха останали само десет звезди. Когато и последната от тях изчезна, алармата му обяви часа. Седем и половина сутринта.
Бе спал общо два часа и половина в последните няколко дни.
Повече от достатъчно.
***
Джейнъс не беше говорил с психолог почти десет години. Може би дори повече. И все пак за него тези хора си оставаха нещо, което не можеше да помогне.
А според програмата, той трябваше да говори с един такъв десет минути дневно.
Не можеше да си позволи да я пропусне, колкото и глупава да му се струваше. Еван го бе предупредил - ако разбере, че не провежда разговорите, щеше да се обади на баща му. Това беше последното, което някой от двамата искаше.
Вечерта беше прохладна. Вятърът подухваше леко, развявайки тениската му. Звездите ставаха все повече с всяка изминала минута. Можеше да преброи сто деветдесет и три от покрива на блока.
Съзвездията бяха единственото, което той искаше за компания в момента. Драконът, Цефей, Жирафът, Персей... Всички бяха на лице освен Касиопея. Тя никога не се появяваше. До колкото и късно да седеше вечер, за да я търси, нея все я нямаше.
Според баща му щеше да я види, когато бе готов. Но в думите му нямаше смисъл. Звездите си бяха звезди и би трябвало...
Мелодията на телефона го прекъсна. Това не беше Еван. Не беше и баща му. Номерът беше нов, непознат и достатъчно близо до този, който му бе продиктуван.
Това трябваше да е Калисто Морган, психоложката от програмата.
Пое си дълбоко дъх и вдигна.
- Джейнъс Грифин на телефона. Какво желаете?
- Здравей, Джейнъс. Аз съм Калисто. Знаеш коя съм, нали?
Няколко неща го изненадаха:
Първо, гласът ѝ беше млад. Твърде млад. Не вярваше да е достатъчно специализирана за подобна програма.
Второ, говореше твърде спокойно. Със сигурност знаеше какво трябва да прави. Може би дори имаше известен опит.
Трето, нямаше никаква връзка между първите две. Нямаше как да има връзка. Те изобщо не трябваше да са валидни едновременно.
Това щеше да е интересно.
- Да - отвърна. - Знам.
Не беше толкова зле, колкото си го представяше. Даже напротив. Това нямаше нищо общо със сеансите, които бе имал до сега.
Не беше принуждаван да говори за неща, които не искаше. Не бе каран да пие хапчета, които изобщо нямаше да му помогнат. Не бе задължаван да прави идиотски упражнения, които той тайно подозираше, че са само за забавление на психолога.
Не. С Калисто той говореше само за това, което той искаше. И това със сигурност не включваше самоубийствените му насоки или биполярното му разтройство.
Но звездите бяха нещо, за което можеше да разказва с години.
Успя да ѝ обясни всяка малка подробност, която знаеше за съзвездията. Упъти я как да се ориентира по Орион и по Полярната звезда.
И преди да се усети, десетте минути се превърнаха в час.
- Джейнъс, искам да те помоля нещо. Става ли?
- Да.
- Би ли... би ли ми казал нещо, което да опише денят ти? Няма значение колко глупаво звучи. Просто го кажи.
Денят му беше отврат. Нямаше какво да каже. Поне не и с думите, които му беше разрешено да използва.
- Ако смъртта е неизбежна, - осмели се накрая той - защо тогава я отлагаме?
Беше нещо, което все се бе питал. Нещо, което никога не бе разбирал.
Хората даваха луди пари, за да запазят нечий живот, който все някога щеше да им се измъкне от ръцете. Просто нямаше смисъл.
И все пак никой нямаше да го разбере. Не очакваше и Калисто да го направи. Затова отговорът ѝ го изненада:
- Наистина, защо?
Думите ѝ бяха пълни с разбиране. Тя не трябваше да разбира. Никой не трябваше. Просто не беше човешко.
- Хората са страхливи. А неизвестното е това, от което ги побиват най-много тръпки.
- Имаш право - в тонът ѝ се четеше удовлетворение.
Това не беше нормален отговор от психолог. Не. Това изобщо не беше нормален отговор. Калисто започваше да го плаши.
- Мислиш ли, че ще можеш да го правиш всеки път? Да ми описваш деня си?
След няколко мига тишина, той отвърна:
- Да. Ще мога.
Разговорът им приключи скоро след това.
Джейнъс преброи триста и пет звезди преди да се върне в стаята си и преди да извади острието от скривалището му.